„Какъв смел писател! Постави точка след ненаписаното изречение.“
bg!
„Следобедът беше скучен и банален. По някаква кабеларка българската Опра Уинфри сричаше пред аутокюто, докато интервюираше бълграрския Брад Пит. Оказа се, че той е роден в българската Виена, а сега живее в българския Бевърли Хилс..
…беше изминал един обикновен български ден за едни обикновени българи, които – типично по български – отчаяно искаха да бъдат някакви други.” И. С.
Posted by сегменти
inPosted by сегменти
in„- Но можем ли да му имаме доверие? – попита той.
– Лично аз бих му имал доверие до свършека на света – отвърна той.
– Да, разбира се – каза Артър , – и колко време остава дотогава?
– Около дванадесет минути – отвърна той. – Хайде, трябва да пийна нещо.“ Д. Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия“
Posted by сегменти
in“ – Татко, какви са тези? – попитах тихо, като предполагах, че са най-малко капитани на кораби.
– Художници! – рече татко.
– Ами защо са такива?
– За да се отличават от нормалните хора! – обясни Афанасий. – Иначе как ще ги познаеш, че са художници?
– Ами кога рисуват? – продължих да питам.
– Когато се приберат в София! – рече чичо Рангел. – Рисуват си така – по памет!“ С. Караславов, „Пътешествие с Десислава“
Posted by сегменти
inPosted by сегменти
inPosted by Uncategorized
inРеших да почукам
„Почукай и ще ти се отвори!“
…е казал Ицо-Джийзъса, голям наш приятел…
Решението да почукам взех, докато размишлявах над лингвистичните измерения на нововъведения в българския език глагол „чукам“. Първоначалното ми объркване и дискомфорт (*д-и-с-к-о-м-ф-о-р-т – също нововъведено и интересно за разглеждане съществително, но ние със съществителни няма да се занимаваме, защото те просто си седят там някъде из езиковото пространство и не ни карат да извършваме каквито и да било действия от изморителен характер), произлезе от факта, че „чукам” си е един съвсем старовъведен глагол. Когато си помисля за него, в съзнанието ми изникват някои от следните логически връзки, които ще изредя по-долу и които смятам за архетипи на въпросния глагол. Примерно:
Човекът (ковач) „чука” нагорещено желязо, създавайки най-различни полезни и красиви неща за човешкия бит, като например… например… свещници , полюлеи, кандилца и други осветителни тела, осигуряващи на Човека „мека топлина” (както се казваше в една ужасна реклама на ракия със съмнително достойнство) и спасителна светлина в натовареното му еженощие.
Човекът „чука” по вратата на Човека, за да се срещне с Човека, да си поговори с Човека, да се нахрани с Човека и да заспи близо до Човека… особено, когато на Човекът му е спрян GSM-а, заради неплатен кръвен данък към МТел.
Човекът „чука” под масата, за да не го чуе Дяволът… но Дяволът отдавна вече е заспал под масата, заедно с Климатика, Загорката и Иво Малкия, топло завити с обелки от семки и грижовно милвани от рядко спокойния и благосклонен Сън.
…Но смятам да спра дотук с подобни примери, защото от известно време насам, в скромния ми по възможности главен мозък започна да се извършва един процес на прозрение, че тези мои асоциации, свързани с глагола „чукам” са, бих казала, романтично-наивистични и дори , морално остарели… Въпреки, че не мисля, че има нещо такова като „морал на езика”, или ако имаше, може би в научните среди подобно явление би се наричало „орален морал”, или пък „морален орал”, не знам… но със сигурност в Нов Български Университет щеше да се открие такава специалност… Както и да е… Прозрението ми се породи от Подозрението ми. А подозрението ми,съответно, се породи от тенденцията, която забелязах у хората около мен, а именно – да се подсмихват тип „6-ти клас, вторият срок, голямото междучасие” на изречения като: „Христос Воскресе! Хайде да се чукаме!”, „Тука съм в нас, чукам пържоли.”, „Начукай го по-навътре… пирона.” и други подобни. И понеже аз съм човек, който не е подозрителен по природа и който не обича нещо да не е разбрал, въпреки, че често му се случва (oтново по природа), реших веднъж завинаги да сложа край на това напрежение, което ми създаде въпросният езиков казус и да разгадая енигмата, витаеща около глагола „чукам”!
Претърсих цялата си библиотека за български тълковен речник, но такъв, за съжаление, не открих (за сметка на това попаднах на далеч по-обогатяващото второ! издание на „Астрология и Астропсихология за всеки” и се изнанадах приятно, че цялото това вселенско познание би могло да бъде побрано само в някакви си 150 страници и да бъде достъпно за всички български и вселенски граждани само срещу скромната цена от някакви си 11 лева и някави си 50 стотинки). Но този първи неуспех в моето грандиозно изследователско начинание въобще не ме сломи и аз непоколебимо продължих напред, обръщайки се към друг информационен източник. Обърнах се към, така да се каже, Изворът… Знанието, в своята абсолютна същност… Отговорът на Причината и Смисълът… Gooooooogle –сайтът, който безспорно е спасявал не веднъж живота и достойнството ми на средно-интелигентен, средно-висок и средно-пълноправен гражданин на Република България. Написах аз в лентата за търсене, този своеобразен прозорец към света, на чист български език „4ukam”, натиснах клавиша “влез” ииии… О! Гръм и мълнии!… Отговорът на Великия Оракул Google беше светкавичен и безкомпромисен. А аз, с насълзени очи и топка мъка, заседнала между двата ми лимфоидни органа, наречени някак аграрно „сливици”, усетих как точно в този момент, толкова трудно постигнатото ми средно ниво на интелигентност спадна поне с няколко пункта под средното за месеца… Резултатите бяха следните: в първите пет от показаните резултати от тълковен онлайн речник, разясняващ значението и употребата на глагола, нямаше и следа, но, явно, голяма част от българо-говорящите хора на тази планета, пък и може би някои от планетата ни спътник –планетата Пайнер – са също така като мен притеснени и изтормозени от този глагол и то в доста по-конкретни и битови измерения и ситуации. Цитирам (и искам да обърна внимание на факта, че това не е някаква си моя извратена фикция, целяща евтина скандалност или нужен за сюжетната линия рязък завой в повествованието или манипулиране на истината, с цел доказване на някаква моя гледна точка, а самата виртуална реалност): „Чукам майка си.”, „Чукам сестра си.”, „Чукам племенницата си (забележете!) болезнено.” (дали съответното наречие е с цел привнасяне на допълнителен драматизъм в откровението или аз-ът и неговата племенница изпитват болежки от чисто физиологичен характер, за мен остава загадка), „Чукам жените на (моля, забележете отново!) двамата си братя.” (докато те(братята), през това време, най-вероятно се борят с Ламята, опитвайки се да спасят семейна реликва, под формата на златна ябълка), „Чукам жената на чичо ми” (тук, без да има очевидна причина, правя парелел с рефрен от текст на песен на вокално-инструментална формация Уикеда: „На бащата брат, а на мене чичо, бизнесмен от Исперих, даде 200 марки и поръча: „Куче влачЕ рейс“ , ей така само, за да стане малко по-ведро). От тези разкрития, засягащи не само моето неофициално и неформално проучване, а и много други аспекти на социалния живот по света и у нас, аз стоях пред компютъра си хем в шок, хем в ужас… С три въпросителни и пет удивителни знака се самозапитах следното: „Кога и как така сме го изпуснали този „език свещен на моите деди”, че глаголът „чукам” е придобил смисъла на грозновато и цинично изобразяване на сексуален акт или по-скоро, в случая на инцест (или казано по-разговорно – да си преебеш роднините)???!!!!!‘‘. И когато първоначалният шок от прочетеното ме напусна, изпаднах във вторичен, по-дълбок шок, че шокиращото всъщност е практиката на голяма част от населението да осъществява полово сношение с представители на фамилния си род, били те близки или далечни роднини, по майчина или по бащина линия, кръвни или некръвни… Научният сътрудник в мен, отчаян от високата степен на профанизация и явния стремеж на средностатистическия съвременен човек към завръщането му към елементарните нива на неговата природа, внезапно ме напусна и отиде да си почине малко… И аз най-накрая имах възможността свободно да си кажа наум на прост бълагрски: „Е тея хора, направо са си ебали майката!”… Изпуших една цигара, поуспокоих се малко и реших да се опитам да погледна по-рационално и безпристрастно на този ужасен глагол, създал толкова проблеми и главоболия не само на мен, но явно и на много други представители на човешката рода. Роднините си аз харесвам, но не чак толкова, че да им посегна сексуално. А има и случаи, в които същите ужасно ме дразнят, но не чак толкова, че да искам… как беше сега изразът… ”да им го начукам”. Но нека оставя моите роднини настрана (лявата страна, ако е удобно и да си запазя другата – дясната страна за нещо по-важно). Така… опитах се да погледна рационално и безпристрастно… Беше трудно… Единственото рацио, което успях да извлека от тази, бих я нарекла „Епопея на инцеста”, е, примерно, сценарий за хипотетичния 359-ти епизод на хипотетичния сериал „Къде, хипотетично, би могла да бъде вуйна Маги?”, в който хипотетично се случват шокиращи разкрития относно сексуалната връзка между нейната племенничка и полу-доведения, полу-отведения й брат и романтичната авантюра на баба й със собствения й внук, която баба всъщност е женена за баща му, респективно неин син, като в края на епизода се случва дългоочакваната развръзка, а именно, че вуйна Маги всъщност си е била там през цялото време, в тяхната Casa Blanca в ж.к. Надежда, но в еротичната суматоха никой не я е забелязал, понеже, така да се каже, вече никой за нищо не я ебава… буквално. „Смешно е и ако не беше смешно, щеше да е тъжно.”, казва една любима моя приятелка на име Елена.
Но аз нямах повече нито сили, нито желание да разглеждам в частност влиянието на глаголът „чукам” върху патриархалните ценности и вековните традиции на средностатистическото българско семейство. А и научният сътрудник, плод на моите спорадични шизофренни състояния, вече си беше починал и заедно с него продължихме изследователската си дейност за въпросния глагол в едни по-общи параметри.
Глаголът „чукам” (както, разбира се и всеки един друг глагол), като част от езика, съставен от система от символи и звуци, се материализира чрез нашите действия в нашето битуване и понася съответната смислова и емоционална натовареност, която влагаме в него.(„Бахти, колко би се гордяла Класната, ако го прочете тва изречение”, си казах аз тихичко, надявайки се научният сътрудник да не ме чуе.) Та, нека обобщим какво установих до тук: глаголът „чукам” е ,така да се каже, новото „правя секс, любов” (както за мен, ако мога да си позволя да дам личен пример, „понеделник” е новото „петък”), но с известната разлика, че изобразявайки съответния акт, той привнася у читателя/слушателя известна доза усещане за агресия, негативизъм, цинизъм и други подобни съставни с отрицателен знак на човешката емоционална палитра . Тоест „понеделник” не е „петък”, „септември” няма да бъде „май” и „чукането” не е „любов”. А какво е ,,любов‘‘ е един съвсем друг въпрос, но според Google, както и според много други пророци преди него – „всичко”.
По-нагоре в текста си позволих да се изразя посредством морфологична частица, която бих определила като възклицание, а именно думата „Бахти!”. Употребявам я, разбира се, не с цел да олекотя този строго не-научен текст и да го превърна в плажно четиво със съмнителни литературни качества, а единствено и само заради нуждите на моето изследователско начинание.В момента, в който тази дума изплува в съзнанието ми, аз счетнах за несериозно да подмина с лека ръка разглеждането на очевадния паралел, който застана пред прецизния ми поглед, а именно паралелът между многозначния и подвеждащ глагол „чукам” и краткия, изчерпателен и бих използвала олицетворението „скромен” глагол „еба”. На пръв поглед, невъоръженото с търпението и съмнението на всеки изследовател око, би се объркало, считайки, че двата глагола имат едно и също етимологично значение. Но нека на втори поглед и първи слух се опитаме да усетим чисто сетивно колко различно влиаят на читателя/слушателя тези два глагола. „Чукам” – чук, пирони, стърготини, падаща по пода мазилка, дразнещ шум рано сутрин… ( „Ми да го ебА тоя дето се е разчукал в осем!”, биха казали много от нас, обвзети от нетактична импулсивност). От друга страна (а, ето за какво ще използвам другата – дясна страна, която си оставих свободна по-нагоре в моя не-научен труд), нека обърнем внимание на глагола „еба”, който поради архаичния си произход и традиция да изобразява конкретно действие, неизменна част от бита на поколения българи, някак е успял да заслужи, така да се каже, уважението и доверието да пренася през вековете, на езиково ниво, сакралната тайна на сътворението. Поради този факт, въпросният глагол извиква у нас на сетивно ниво алогични асоциации – пукащи дърва в огнище, шарена черга, паница с боб и сланина, поднесени от любим човек, звуци от едър рогат добитък… и т.н. Също така, бих искала да обърна внимание, без да бъда пристрастна, отделяйки прекалено много внимание на този глагол, но смятам за важно, е широкият диапазон от чувства, който различните вариации и спрежения на глагола „еба” обхващат, като например:
„Ебавам се” – весел съм, шегувам се, грижа се за доброто настроение на околните;
„Заеби го тва!” – мъдър съвет, насочен към човек, за когото съм загрижен; успокоявам разстроен мой близък;
„Я си ебавай майката!” – развселяващо и чистосърдечно пожелание към най-добрите ми приятели, за да имат те един по-ведър, прекрасен и динамичен ден;
„Ба ли му майката?!” – смятаната за основа на платонизма идея, заложена във всеки един разсъждаващ човек, че пълното познание не може да бъде постигнато, то може само да се преследва, да бъде стимул и висш житейски идеал;
„Бах му майката колко много те обичам!” – …мисля, че всеки човек, който е живял, живее и ще живее в скъпото ни отечество, е знаел, знае и ще узнае какви епични емоции трябва да изпита той като субект, за да направи любовно признание от подобна величина… а друг интересен факт е, че ако тръгнем от съвременната история, премиминем през около 1330 години, през които се случват разни странни и трудни за помнене неща и стигнем чак до древните хроники и летописи, не е известен случай, в който обект получил такова обяснение в любов се е осмелил да попита „Колко много ме обичаш?”.
Мисля, че успях нагледно да покажа изначалната разлика в етимологичната същност на глаголите „еба” и „чукам”, за което смятам да се самовъзнаградя с кратко, но за сметка на това емоционално, блудкаво и абсолютно непрофесионално лирическо отклонение, което може да бъде избегнато от страна на читателя посредством прескачане на един абзац след приключването на този.
Значи аз, като цяло, се ебавам… и… Всичко разбирам… разбирам естественото развитие на езика и неговият непрестанен самостоятелен живот… разбирам и присъствието на жаргоните като неизменна част от него… разбирам и субективността, с която всеки един индивид се отнася към езика и го използва за собствените си нужди… само едно не разбирам… човека не разбирам… кога, къде, как и при какви обстоятелства човек решава, че „чука” , иска да „чука” или бива „чукан”?… какви промени и химични реакции протичат из крехкото му тяло и душа… каква е тази коварна „еволюция”, която подмолничко и тайничко се е промъкнала в малките ни мозъчета и ни е поставила между „чука и наковалнята”… защо допълнително преебаваме и „чукаме” и без това измъчената и болезнена реалност, в която поради някаква причина съществуваме, вместо да признаем пред себе си, че отдавна вече, от няколко хиляди години насам, по рождение се чувстваме самотни и единственият път, в който не се чувстваме така, е когато заради нашето съществуване друг самотен човек не се чувства самотен в своята самота…. и това съвсем не е нещо тъжно…
Но! Нека се отърсим от трите килограма патос, наподобяващи нехомогенна смес от „Червените ескадрони” на Смирненски и „Което-и-да-е” на Джон Ленън, изсипали се върху крехките плещи на проявилите интерес към горния абзац (непроявилите интерес също могат да се отърсят от кратката дрямка, която най-вероятно ги е споходила) и нека продължим напред из необятните дебри на изследователския ми порив.
Хладнокръвно, продължавайки по тънкото острие на режещия ми като бръснач ум, аз заплашително се надвесих над бездната на неуспеха, разколебана от искреното ми нежелание да чукам, кова, къртя, сондирам или прекопавам някого и като цяло да извършвам земеделска или занаятчийска дейност спрямо друг човешки индивид, както и да възприема и без друго нестабилната и крехка, наскоро изградена своя личност, като конструктивен елемент – пирон, винт, дюбел, гвоздей или кабърче. Но изследователската ми натура и убеждението ми, че опознаването на дуалистичната природа на света е възможно единствено и само посредством диалектическия метод на разсъждение, аз намерих сили да стигна докрай в проучването си, което като всяко себеуважаващо се проучване има както теоритична част (в която, смятам, изложих основните позиции, които трябва да бъдат разгледани при изследването на проблем от подобен произход), така и емпирична (практическа) част. Прецених, че практически, измеренията на разглеждания езиков (прераснал в социален) феномен, могат да бъдат проучени единствено с помощта на друг човешки обект, който, евнтуално, е желателно да бъде и обект на моите чувства, с когото да установя възможно ли е „чукането” като форма на комуникация между хуманоидни същества.
Откакто си поставих тази амбициозна задача, изминаха дълги, самотни дни и нощи – както би изпял наследникът на Димчо Дебелянов – Тони Стораро. Но за щастие (или за зла беда, както би казъл Поетът) дойде един прекрасен ден, в който аз срещнах чифт очи, известно количество рогови образования, наречени коса, приглаждани от време на време от ляв или десен горен крайник, пълен комплект „уши-нос-гърло”, пулсираща сънна артерия, рамена с неправилна стойка, душа и много други,така да се каже, полагащи се на съответния организъм съставни части… И както ми обясни причината за всичките си житейски неволи един бездомен господин: „Еми…изпаднАх в нЕкви чувства…”.
Въпросният обект на моята силна и най-доброжелателна симпатия, най-ненадейно реши, че скромната ми личност също му е по някакъв начин симпатична, за кето съм му безкрайно благодарна и му пожелавам дълголетие и крепко здраве! И се започна една дълга кореспонденция помежду ни, посредством телеграми – той ми изпращаше поеми, посветени на белега от шарка, който имам под дясното си око, а аз на него – отрязани кичури от косата ми (и от време на време, по някой и друг нокът). Писмата си пращахме по съблезъба бяла сврака с розова опашка, която дефекира шоколадови бонбони… Не бе, ебавам се… Няколко седмици подред консумирахме газирана хмелова напитка и слънчогледово семе, докато най-накрая успяхме да се разберем, след всички тези срещи на високо равнище, че официално си признаваме, че се харесваме. В моментите ми на среща с обекта, аз съвсем забравях за грандиозния ми изследователски труд, от който обектът беше важна част. А самият обект не ми се струваше никакъв обект, а най-прост субект, чийто огромен свят аз виждах съвсем ясно, струваше ми се даже чудесен и ми беше абсолютно никак възможно на него да погледна обективно и научно и съвсем даже ужасно и нелепо ми размести строгия иначе словоред…
„Течението на живота те въвлича и те тече…”, казва една друга моя любима моя приятелка, също на име Елена. Въпросното течение, от бързей на бързей, безвъзвратно ни отнесе, мен и моя обекто-субект, към онзи крайречен камък, преобръщащ лодката; онзи коварен, спотаил се в тъмната нощ айсберг, фатално продънващ „Титаник”-а на нашите грандиозни очаквания и тайни, подводни страхове и притеснения – със ‘сичкия му там оркестър, мраморни стълби и кристални полюлеи; онзи срамен момент, заради който са ни изгонили безславно от градините на Едем и за да покрият случая, са прекръстли на Борисовата градина… Усещайки, как нещата отиват в библейски грешната посока, аз отново си припомних изходната точка, от коята тръгнах преди около шест страници текст и десетина години живот и ще ви запозная с резултата от практическата част на моето изследване, опитвайки се да обобщя дотук направените от мен разкрития и да изведа една субективно-обективна констатация, представляваща моето разререшение на поставения проблем, моя отговор на зададения казус.
Стана тя, каквато стана, между мен и моя субекто-обект, ще кажа накратко аз, в една мисля, удачна за случая, фолклорна стилистика. Но в подробности не бих навлязла, поради ред причини, една от които е, че за неща от подобно интимно естество, съвременният българин е свикнал да си заплаща посредством кратък смс на номер еди-кой-си, гонейки някакви хора от някаква къща, която и без това не е тяхна, което смятам е абсолютно справедливо и даже смятам, въпросните лица трябва да бъдат наказани още по-строго, като например, с четене на книги, при това – на ум! По-важното е следното мое наблюдение над въпросния процес: най-отговорно заявявам, че не открих реално и практическо проявлениe на привнесените смислови стойности на галагола „чукам”. Повтарям: „Не открих!”. Открих един приятен индивид… не бе… Открих един красив Човек, който имах щастието да ми позволи да пипна, прегърна, ощипя, оскубя, попитам, напсувам, разсмея, разплача, нахраня, помоля, повикам, сънувам… дори това да е за кратко… а кратък е дори човешкият живот. И какво всъщност е един сам и подъл глагол срещу всички тези хубави глаголи… и какво би бил той без тях… се запитах аз… нищо не е… Това е… И с това свое прозрение, аз сложих край на това, като цяло абсолютно просташко проучване… и смятам да обобщя по следния начин:
После с Човека си казахме „Ай, чао!” и следното:
– Ако нещо тея дни ще идваш, да знаеш да ми чукаш на вратата, че не ми работи нещо звънецът… – ми каза Човека
– Бах му майката колко много те обичам – му казах аз, а човекът изобщо не посмя да ме попита колко…
Posted by фрагменти
inPosted by сегменти
inPosted by сегменти
inPosted by сегменти
inshake
Разговор, подслушан на спирка на трамвай единица, провеждащ се между момченцe и момиченце,на възраст 11-13 години:
момченце: “ You got to shake to moneymake!“
момиченце: „В смисъл?“
момченце: “ Ми така пее Килата на Лора…сешаш ли се?“
Честитим предварително 1 ноември на будителите на нашето съвремие:
Да сте ни живи и здрави и все така да бъдете лъчът светлина, водещ младите поколения към необятния хоризонт на познанието! Благодарим ви!
Posted by сегменти
inPosted by сегменти
inPosted by сегменти
inPosted by сегменти
in